Силата на изображението

(превод на избрани откъси, адаптиран за младежка аудитория)

(“Силата на изображението”, издателство “Рутледж и Киган Пол”, Лондон, 1985 година, стр. 1-8, със съкращения)

Втората вълна на западния феминизъм през ХХ век се отличава от други социални и политически движения в няколко важни аспекта. Неговото съчетание с нейерархични подходи към организацията и действието е особено подходящо за една политика, ориентирана към конкретни проблеми – като кампаниите около законодателството за абортите и преките действия в името на мира и разоръжаването. Изискването на движението за поставяне на централно място на области от живота, които дотук са се смятали за второстепенни, дори нерелевантни, спрямо “сериозната” политика – разделението на труда в домакинството, отношенията между мъжете и жените у дома и на работното място, емоциите, сексуалността, дори Несъзнаваното – също го отличава, като дава основа за убеждението, че женското движение се отваря и започва да изследва една изцяло нова територия. В този процес трябва да се начертаят нови карти, да се изградят концепции, да се развият мисловни системи, в опит да се подреди привидния хаос на една пренебрегвана, различна страна на патриархалната култура. Да вземем само един пример за ефекта от всичко това: профсъюзните кампании за борба със сексуалния тормоз на работното място биха били немислими преди средата или края на 70-те години, дори само защото за този феномен по-рано просто няма название. Няма как да се организираш около една несъществуваща концепция.

С други думи, политиката и знанието са взаимозависими. В общия случай, връзката между тях често остава незабелязана или се приема за даденост – по отношение на феминизма обаче това е невъзможно, именно защото знанието е трябвало да се произвежда самосъзнателно паралелно с политическата дейност. Едното поражда другото. Това не означава, че връзката винаги е хармонична и лишена от противоречия – взаимната зависимост винаги е свързана с трудности и борба. Феминистките може да са на различно мнение, например, относно степента, до която производството на знание само по себе си е политическа дейност. Познание от вида, който може да бъде полезен за женското движение – знание, което разширява нашето разбиране за живота на жените, както и за институциите и структурите на властта, които влияят върху този живот в различна степен и по различни начини, структури, които изграждат жената като “другия” в патриархалното общество – голяма част от това знание се произвежда под флага на изследванията на жените [Women’s Studies]. Фактът, че изследванията на жените започват съществуването си в академичен контекст, на пръв поглед независимо от женското движение, може да създаде някои проблеми по отношение на връзката между съвкупността от знания и движението, което е било първоначалната му причина за съществуване. Въпреки това, точно защото така очевидно избягва “неутралитета”, изискван от академичните среди, статутът на изследванията на жените като предмет, изучаван и преподаван в университети, политехникуми и колежи, е маргинален и несигурен, като бъдещето му остава неясно – следователно, изследванията на жените се нуждаят от женското движение точно толкова, колкото и женското движение се нуждае от изследванията на жените. Изследванията на жените също се нуждаят от институционално пространство, за да се развиват, както и от възможност да се възползват от други области на интелектуален труд, които обещават да са полезни и релевантни за техния проект. Поговорката, че знанието не идва от нищото, има повече от едно значение.

[…]

От самото си начало феминизмът смята идеите, езика и изображенията като ключови за моделирането на живота на жените (и мъжете). През 1968-а феминистки в САЩ организират демонстрация по повод конкурса Мис Америка, протестирайки срещу събитието с мотива, че популяризира един невъзможен образ на идеалната женственост и участва в широко разпространената идея, че всички жени – не само участничките в конкурси за красота – се свеждат до набор от телесни атрибути. Вследствие на това се стига до критика на стереотипното представяне на жените в рекламата и киното, както и изследвания на начините, по които езикът – и като речник, и като лингвистична употреба – дефинира и ограничава жените. Затова от гледна точка на своята политика женското движение винаги се е интересувало от изображенията, значенията, репрезентациите – особено от това да предизвика репрезентациите, които, макар и съмнителни или обидни от феминистка гледна точка, от друго гледище (ако то изобщо се забелязва) са напълно приемливи.

Този интерес отчасти е отговорен за главите в настоящата книга [“Силата на изображението”]. Казвам отговорен, защото без женското движение желанието да се постави под въпрос репрезентирането не би могло да бъде артикулирано по този начин, нито би съществувало публичното или дори частното пространство за това. Казвам отчасти, защото от ранните си дни феминисткият интерес към изображенията и репрезентациите приема различни форми и посоки. Те са определени до голяма степен от различните начини, по които репрезентацията е била обмислена и анализирана – тоест от теориите и методите, използвани за третирането на въпроса.

Барт пише въведение в семиотиката – изследвания на значението или произвеждането на значение в обществото – и неговата книга “Митологии” включва серия от кратки есета под влияние на семиотиката, които се занимават с конкретни образи и репрезентации и със значението като цяло: кои елементи в изображенията произвеждат значение, как функционира този процес и прочие.

В началото на 70-те години историкът на изкуството Джон Бърджър прави телевизионна поредица за “Би Би Си” под заглавието “Начини на гледане”. В нея Бърджър също разглежда как изображенията създават смисъл. В този проект Бърджър въвежда една по-ортодоксално марксистка загриженост за статуса на изображенията като стока – артефакти, които се купуват и продават, които имат разменна стойност. Един особено влиятелен епизод се занимава с голата жена, както в европейската традиция на високо изкуство, така и в масово произвежданите pinup фотографии. Анализът включва не само формалните качества на тези изображения сами по себе си, но и връзката между изображенията и техните потребители – които освен зрители често са и купувачи/собственици на изображения.

Алтюсерианската мисъл има известно отношение към феминизма, тъй като съдържа идеята, че човешките същества са конструирани от идеология, че нашият модел за мислене за света, за неговото представяне пред самите нас, е станал толкова “натурализиран”, че приемаме своята концепция за този свят като даденост. Ако идеологията се самопремахне, процесът, чрез който това се случва, би могъл, например, да обясни (въпреки че Алтюсер всъщност не се е опитал да го направи) приеманата за даденост природа на социалните конструкти по отношение на женствеността. В допълнение, работата на Барт върху изображенията предполага, че значенията се произвеждат посредством отличителни знаци, работещи при репрезентациите, и че макар значенията да изглеждат естествени, очевидни, постоянни, те всъщност са произведени: те са конструирани чрез разпознаваеми процеси на обозначаване, функциониращи у всяка репрезентация. И накрая, “Начини на гледане” показва, че смисловото производство се осъществява в социален и исторически контекст и че в капиталистическото общество репрезентациите не са по-освободени от пазарните процеси в сравнение с останали продукти.

Не е трудно да се види потенциал за взаимодействие между тези идеи и феминистките теории върху репрезентирането (представянето). От началото на 70-те години изследването на изображенията, особено на кинематографските изображения, като означаващи системи, поема и развива тези “префеминистки” занимания, извеждайки на преден план въпроса за зрителя като субект, адресиран, позициониран, дори формиран чрез репрезентации. В работата върху изображението, най-вече върху киноизображението, акцентът върху субективността извежда напред въпроса за зрителството по нови начини.

Но отново, това съвсем не е цялата история – тъй като феминистката мисъл отдавна е навлязла в полето на репрезентация сама по себе си. Тези глави могат да се четат като обитаващи традицията на феминистката работа върху репрезентирането, която черпи стратегически от нишките на описаното от мен нефеминисткото или префеминисткото мислене, дори само защото техните обекти (образи, значения, идеологии) и техните цели (анализ, деконструкция) имат нещо общо с феминистките занимания. В същото време обаче самият процес на присвояване разкрива съществени слабости в тези системи на мислене – най-вече една слепота по отношене на пола, формализъм и ред методологически недостатъци. При все това, не само че присвояването на съществуваща теория задължително – плодотворно – произвежда нова критика към нея: конкретните проблеми на феминизма, нанесени върху картата на тази теория, способстват за генерирането на качествено ново знание, за изграждането на една нова област.

Неизбежно, [тези] въпроси […] пресичат както феминистката проблематика, така и знанието-в-процес. Какво отношение имат, например, зрителските практики към визуалното представяне на жените? Какъв вид дейност е гледането? Какво общо има гледането със сексуалността? С мъжествеността и женствеността? С властта? С познанието? Как изображенията, особено на жени, “говорят” на зрителя? Обръщат ли се към зрителя като мъж/жена, мъжки/женски? Женствеността конструирана ли е по специфични начини чрез репрезентация? Защо изображенията на женски тела са толкова разпространени в нашето общество? На такива въпроси понякога може да се отговори чрез разглеждане и анализиране на действителни изображения. Но въпреки че такъв анализ трябва да се счита за необходим за разбирането на връзката между репрезентирането и сексуалността, той не винаги е достатъчен. Защото на практика изображенията винаги се разглеждат в контекст: те винаги имат конкретна потребителска стойност в конкретното време и място на тяхната консумация. Това, заедно с техните формални характеристики и условия, ограничава значенията, които могат да се извлекат от тях във всеки един момент. Но ако репрезентациите винаги имат потребителска стойност, то по-често те имат и разменна стойност: те циркулират като стоки в една социална/икономическа система. Това допълнително обуславя, или предопределя, значенията, налични от репрезентациите.
Следователно значенията не са присъщи на образите: те циркулират между представяне, зрител и социална формация. Всички глави в тази книга [“Силата на изображението”] се занимават по един или друг начин с изображения – както от филми, така и от различни фотографии. Всяка глава поставя малко по-различен акцент върху всеки от термините, определящи триъгълника репрезентация—зрител—социална формация; въпреки че, като се има предвид централното място, отредено на гледането, зрителят несъмнено заема върха на този триъгълник.

[…]

Всички дискутирани текстове/изображения […] могат да се разглеждат в един широк смисъл като “културно доминиращи”. Повечето от тях – холивудски филми и софт порнография, например – се произвеждат комерсиално за масова публика. Когато случаят е друг, те се стремят да се впишат в доминиращите институции за “високо изкуство”. Хегемонията обаче винаги съдържа противоречие, което е една от причините, поради които анализирането на културно доминиращи репрезентации може да бъде много продуктивно.

[…]

Но защо да отделяме време и усилия за анализиране на изображения от такъв тип, който често се смята за съмнителен, дори осъдителен от феминизма? Защо не опитаме вместо това да създадем алтернативи на културно доминиращите репрезентации? Както вече твърдя, политиката и знанието са взаимозависими: според мен, женското движение не е изправено пред избор между две взаимно изключващи се алтернативи, въпреки че отделните личности във феминизма – дори само защото животът на един човек е твърде кратък, за да обхване всичко – често преживяват собствената си политика по този начин. Теория и практика се вдъхновяват взаимно. На дадено ниво, анализирането и деконструирането на доминиращи репрезентации може да се разглежда като стратегическа практика. Тя произвежда разбиране, а разбирането е необходимо за действието.

Може да се счита и за акт на съпротива сам по себе си. Политиката често се смята за едно от по-сериозните начинания в живота, което оставя малко място за удоволствия. В същото време, представителите на феминизма може тайно да се чувстват виновни за това, че се наслаждават на изображения, за които са убедени, че трябва да бъдат отхвърлени като политически несъстоятелни. При анализирането на подобни изображения обаче е възможно, наистина необходимо, да се признаят техните приятни качества, именно защото удоволствието е област на анализ само по себе си. Тогава “наивното” удоволствие става допустимо. А актовете на анализ, деконструкция и прочит “наопаки” предлагат допълнително удоволствие – удоволствието от съпротивата, от това да кажеш “не”: не на “простодушното” удоволствие за нас и околните от културно доминиращи изображения, а на структурите на властта, които ни молят да ги консумираме безкритично и по строго дефиниран начин.

Бележки

Robin Blackburn (ed), Ideology in Social Science, London, Fontana, 1972; Raymond Williams, ‘Base and superstructure in marxist cultural theory’, New Left Review, № 32, 1973, стр. 3-16
Louis Althusser, ‘Ideology and ideological state apparatuses’, Lenin and Philosophy and Other Essays, London, New Left Books, 1971, стр.121-73.
Elements of Semiology, London, Jonathan Cape, 1967; Mythologies, London, Paladin, 1973.
Rosalind Coward and John Ellis, Language and Materialism, London, Routledge & Kegan Paul, 1978.
Mary Ann Doane et al., ‘Feminist film criticism: an introduction’, Re-Vision: Essays in Feminist Film Criticism, Los Angeles, American Film Institute, 1984, стр, 1-17
Annette Kuhn, Women’s genres’, Screen, vol. 25, № 1, 1984, стр.18-28.