Елжбета Островска

Превод на избрани откъси от “Неохотни феминистки, безсилни патриарси и отчуждени зрители: полът в източноевропейското кино след 1989 година” Елжбета Островска
Feminist Encounters: A Journal of Critical Studies in Culture and Politics, 4(2), 32 \ 8-и септември, 2020
*преводът е адаптиран за младежка аудитория;  част от академичните термини са заменени, за да направят текста по-достъпен

Първоначалната еуфория, породена от политическите катаклизми през 1989-а в Източна Европа, скоро се променя в разочарование. Специално източноевропейските жени имат много причини за тези негативни настроения. Както казва Славенка Дракулич:

Когато през 1989-а в Югославия започнаха промените, жените бяха по улиците заедно с мъжете, протестираха, събираха се, носеха знамена и плакати, викаха, пееха и гласуваха. Но когато се стигаше до съставяне на нови правителства, когато ставаше дума за пряко участие във властта, те изчезваха, ставаха отново невидими. (1993:123)
Полските жени са още по-разочаровани, тъй като онова, което произтича от тихата революция в Полша през 1989-а, е една подчертано традиционна култура, с корени в религиозния фундаментализъм, националистическата идеология и патриархалните практики. (Филипович, 2001:4)

Когато през март 1990-a “Солидарност” приема и подкрепя пълна забрана на абортите, полските жени са изправени пред дискриминация, която е безпрецедентна в ерата на държавния социализъм. Очевидно в новата, демократична Полша, а също и в други източноевропейски страни, жените не са се възползвали от новопостигнатата свобода.

***

Времевата рамка между 1989 и 1999 година маркира критичната точка в “културите на прехода” по отношение на дискурса около пола. Освен това изборът на първото десетилетие от посткомунистическия период е оправдан и от гореспоменатите промени във филмовата индустрия – както твърдим с Йоана Ридзевска, 2000-а, а не 1989-а, бележи появата на нова модел в източноевропейското кино:

финансовият срив на румънската филмова индустрия през 2000 година и последващото ѝ развитие (…) довеждат до възхода на Румънската нова вълна след 2000-а [и] може да се използват като призма за разбиране на промените в източноевропейското кино по-общо. (Островска и Ридзевска, 2018:168)

***

През 90-те години на миналия век източноевропейските страни се превръщат в арена на открито изразени антифеминистки сантименти, често последвани от значителни ограничения в политическата активност на жените, особено на тяхната репродуктивна свобода. През 1993-а, например, Полша въвежда “законопроект-компромис” за абортите (един от най-строгите европейски закони срещу абортите; виж Фушара, 1993). Дебатите около абортите също са важни за проекта за обединението на Германия през 1990-а (Фънк, 1993). В Чехословакия обществената дискусия относно репродуктивната свобода и участието на жените в политическия живот се засилва след 1989-а – въпреки че не води до по-рестриктивно законодателство по отношение на абортите, цената на процедурата е значително увеличена, като по този начин се намалява достъпът до нея (Хайтлингер, 1993). През 1990-а в Сърбия Законът за социална грижа за децата въвежда текстове, които имат за цел да повишат раждаемостта, докато въпросите на социалните грижи за семействата и децата са видимо пренебрегнати (Милич, 1993:113). Подобно пренебрегване на проблемите на жените се случва и в Унгария – в началото на 90-те години “женските въпроси [не са] политически въпроси” според общественото мнозинство (Адамик, 1993:207). И накрая, в Румъния, на първите частично свободни парламентарни избори само 21 от 397 места са спечелени от жени, значително по-малко, отколкото по времето на Чаушеску (Хауслайтнер, 1993). Като цяло, за жените от Източна Европа рухването на комунизма означава подчинение на патриархалните структури на властта, докато някогашното “равенство между половете” често се разглежда като нежелано наследство от авторитарната доктрина.

Прилагането на консервативна политика на пола е значително улеснено от антифеминистките настроения, които се появяват в региона доста преди 1989-а. Както Барбара Айнхорн отбелязва през 1993-а, много жени от Източна Европа развиват “алергия към феминизма” (1993:182). Друг западен учен, Джил М. Бестециенски, си спомня:

Когато през 1986-а изнесох лекция във Варшавския университет по въпросите на женското движение в Съединените щати, бях уверена от бдителни студентки, че в Полша няма нужда от подобно движение, защото жените вече са равноправни с мъжете – всъщност, твърде равноправни, ако питаш тях! (2001:503)

Може спокойно да се каже, че в целия регион феминистките са възприемани стереотипно като “жени, които мразят мъжете и децата, сексуално ненаситни, не носят сутиени и преди всичко са много нещастни и са лесбийки” (Адамик, 1993:207). Лично аз си спомням, че мои приятелки и колежки често прибягваха до опровержението “Аз не съм феминистка, но…”, за да изразят ясно феминистко мнение. Най-често тази ежедневна форма на votum separatum означаваше несъгласие не с феминистката идеология сама по себе си, а по-конкретно с нейния западен модел и неговото прилагане. Жените от Източна Европа са силно убедени, че “западните феминистки са изопачили положението на жените в Източна и Централна Европа” (Тот, 1993:213). В резултат на това, източноевропейките, които се идентифицират по онова време с феминисткото движение, все още се борят за дефиницията на термина. Както Елжбета Качинска признава: “Ние сме склонни да говорим за нашия [полски] феминизъм като това, което не е – не като онова, което комунистите са имали предвид под равенство между половете или какво става на Запад – но рядко заявяваме в утвърдителна форма какво представлява полският феминизъм, или какво би могъл да бъде” (цит. по Бестециенски, 2001:508). Първото десетилетие от периода на посткомунизма е белязано с идеологическа “несигурност” относно феминизма като термин и концепцията за равенство между половете. Както разяснява Алайн Червонка, термините на западния и източния феминизъм “не са непременно дефинирани изрично в литературата върху разделението между Изтока и Запада във феминизма, както вече е формулирано многократно” (Червонка, 2008:809). Вместо да се появи специфичен и добре дефиниран вариант на източноевропейския феминизъм, се появява едно оспорване на различни концепции за равенството между половете и женския активизъм. Тази неохотна и постоянно колебаеща се концепция за феминизъм мобилизира също толкова неясни форми на антифеминизъм в региона.
Въпреки че за всяка държава в региона антифеминистките нагласи, настроения и правни действия имат свои специфични детерминанти, всички те произлизат от комунистическото наследство и неговата официална доктрина за “равенство между половете”, която не е била приложена в социално-политическата реалност и в крайна сметка е довела до прословутата “двойна тежест” (Фънк, 1993:1); въпреки това, през този период се разкриват някои еманципаторни възможности за жените, но те са строго ограничени в системата на патриархалните държавни социализми. Както твърди Анико Имре, антифеминистките настроения, проявявани от отделни лица и колективи преди краха на комунизма, произлизат от идеологическото присвояване на социализма от държавния социалистически авторитаризъм и “не по-малко сложната работа на национализма, която осигурява матрица за автоматична и първична авто-идентификация“ (Имре, 2017:88). Националното, за разлика от социалистическото (предимно свързано със съветското потисничество) функционира като основна идентификационна рамка за източноевропейските общества. По този начин в потисническите тоталитарни режими полът е маргинализиран до проекти за идентичност или вграден в социалистическа рамка, присъщ съучастник с доктрината на държавния социализъм и/или на националистическия дискурс.

***

На всичко отгоре, рухването на комунизма мобилизира националистическите настроения във всички страни от бившия Източен блок и в резултат на това се случва едно отстъпление към консервативни модели на женственост, маскирано като отхвърляне на комунистическото наследство.
Важно е, че много източноевропейски режисьорки, чиято работа често е фокусирана върху въпросите на пола, като цяло опровергават всяка явна връзка с феминизма. Както Дина Йорданова докладва:

водещи жени режисьори от региона се дистанцират от “феминизма”, ситуация, която ни кара да се сблъскваме с любопитния феномен на явно ангажирани феминистки филмови автори, които въпреки това не са склонни да бъдат разглеждани като такива. (2003:123)

Имре обяснява, че тази позиция срещу феминизма от страна на източноевропейските режисьорки не произтича непременно от тяхното “вродено” противопоставяне спрямо него, а по-скоро от западното схващане, че техните филми са “напъхани в една полова кутия “a gendered box”, специално измислена за “източноевропейски” или “национални” автори” (Имре, 2017:88). Вследствие на това, източноевропейското кино разработва един уникално стабилен и ефективен “сценарий за мъжки универсалистки национализъм” (Имре, 2017:90). Източноевропейското артхаус кино “национализира” потенциално подривните практики на нереалистичното и авангардното кино, “не оставяйки много място за поднационални идентификации” (Имре, 2017:91). Фактори като пол, етническа принадлежност и социална класа са маргинализирани, ако не и напълно изтрити от проекта за социалистическа идентичност в едно безкласово и хомогенно общество, управлявано от пролетариата. Няколко режисьори все пак решават да преразгледат половите идентичности и да ги поставят в нов идеологически и естетически контекст.

Превод: Йоана Павлова

Илюстрация: Вероника Белчева